Прослушвам Candy Dulfer - Funked Up & Chilled и мисля... за нещо точно определено. За това как не ми е приятно да чувам гласа си възпроизведен вторично - т.е. външно. Мисля и за това, че ми е любим похват да имам изградени представи за хората - крайно често съм прав. Но това ми е любим похват и за мен самия - ала както вторичното възпроизвеждане показва, не винаги това което виждаме и чуваме (и си мислим, че е) е точно такова.
Преценката ми - без оглед на сферата в която си позволявам да я изказвам - почти винаги е правилна. Но не и когато се отнася до мен самия или личностните ми отношения - като такива определям много малко на брой.
Дали не допускам огромна грешка в идеята си, че обективизирам еднакво добре както за другите така и за себе си? А може би просто не искам да приема това което вече сам знам.

Това е усещане сходно с това да видите ръчна помпа за питейна вода. Крачите към нея и докосвате метала точно както е в идеята ви за това... дърпате нагоре, натискате надолу... От тази помпа вече няма вода. Сядам и я съзерцавам. Виждал съм такива преди години - как звучи само. Знам усещането и пак го бях повикал у себе си преди да дръпна дръжката. Ала там вече няма вода.

Може би е време да престана да крача в напуканата пръст, познала вода твърде отдавна и обречена на забвение.

Благодарение на Г.Дилкин ще приложа един цитат с чийто смисъл съм в унисон:

"In matters of morality or truth, there can be no compromise" - Richard Rahl

"..moral compromise rejects the concept of right and wrong. It says that everyone is equal, all desires are equally valid, all action is equally valid, so everyone should compromise to get along." - Richard Rahl