Прослушвам Candy Dulfer - Funked Up & Chilled и мисля... за нещо точно определено. За това как не ми е приятно да чувам гласа си възпроизведен вторично - т.е. външно. Мисля и за това, че ми е любим похват да имам изградени представи за хората - крайно често съм прав. Но това ми е любим похват и за мен самия - ала както вторичното възпроизвеждане показва, не винаги това което виждаме и чуваме (и си мислим, че е) е точно такова.
Преценката ми - без оглед на сферата в която си позволявам да я изказвам - почти винаги е правилна. Но не и когато се отнася до мен самия или личностните ми отношения - като такива определям много малко на брой.
Дали не допускам огромна грешка в идеята си, че обективизирам еднакво добре както за другите така и за себе си? А може би просто не искам да приема това което вече сам знам.

Това е усещане сходно с това да видите ръчна помпа за питейна вода. Крачите към нея и докосвате метала точно както е в идеята ви за това... дърпате нагоре, натискате надолу... От тази помпа вече няма вода. Сядам и я съзерцавам. Виждал съм такива преди години - как звучи само. Знам усещането и пак го бях повикал у себе си преди да дръпна дръжката. Ала там вече няма вода.

Може би е време да престана да крача в напуканата пръст, познала вода твърде отдавна и обречена на забвение.