Жадувам тъмния асфалт.Да редувам крачките една след друга, да усещам как адреналина ме напуска и умората изместава мисълта.Желая мисловна чистота, а толкова далеч е тя.
Исках всичко да излезе просто и излезе твърде тежко, почвам пак.
Усещам се пренатоварен от нещо, от някого, от чувство.Искам да го прогоня, да затръшна пред лицето й врата ала толкоз силана е тя.Тъга.
Изкусвен, несвойствен, чужд, плашещ е този изказ.Не искам да съм увлечен от него, а той сам ме намира.Защо?Просто исках да напиша, че преди 2 години и няколко месеца поглъщането на асфалта всяка вечер ме спаси...даде ми нещо, което сега няма.Равновесие, баланс.Сега съм изгубен...отново.8-ми, ден като всеки друг.Защо се опитвам да го възвеличая, да го натоваря с атрибути, които са ми несвойствени?!Искам той да е вододел, да пресече като мислена линия съзнанието ми и да го лиши от страданията му.Илюзии.Намирам спокойствие само в реденето на крачките, в смисъла на собсвеното си дихание...тогава е трудно...тя - умората - те обсебва, опиташ ли да мислиш загубваш ритъма.Сърцето вече не е в едно с тялото, умора, изтощение.Но ти я намираш, пак нея, пак образа й - истински или не - и тя те води...ляв, десен крак...болката се размива... - колко многоточия.
Този петък ще потичам, определено.В събота ме очакват поне 50 км шофиране извън града, отново сходни усещания с тичането.Трябва да канализирам разсеяната си същност, защото нея вече изпуснах, сега трябва да задържа себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар